Разказът за Дъблин продължава. Миналият път вече стана въпрос за бирата, нормално е сега да си поговорим и за самите хора, обитаващи ирландската столица. Какво по-нормално нещо от това, ценностната класация да има точно този вид – най-напред бирата, после хората, които я консумират. Накрая ще стигнем и до конете, но да караме поред. Не споменахме ли, че ирландците са доста симпатични муцуни? Стари, млади, на пръв поглед си мислиш, че трудно би ги различил човек от самите англичани, какво толкоз, едни и същи са, но не е така. Самобитният нрав, изграден на база географска и историческа обусловеност, правят комуникацията с местните доста по-различна. Разбира се, трудно е за няколко дни да вникнеш достатъчно навътре в характер и душевност, но прави впечатление факта, че винаги има добро отношение кам иноземеца. Католицизмът пък прави впечатление с друго – най-обичайната гледка по улиците на Дъблин е върволица от баща, майка и поне половин дузина дечурлига, разпиляващи се в края на опашката кой накъде му е интересно. Явно не само религията, а и икономическия растеж, който впечатли останалата част от Европа преди 10-15 години, позволява всичко това да се случва.
Музиката пък винаги е имала особен статус в това кътче от света. Във всеки неин аспект. Навсякъде бихте срещнали улични музиканти – и на Попа в София, а вероятно и на някоя прашна улица нейде из Африка. Но толкова много на квадратен метър, колкото са в Дъблин, май трудно се срещат другаде. И са от тези, дета наистина си изкарват парите с хубава музика, не само със самоцелно дрънкане с кухарка. И това е мнение което просто затвърдихме няколко години по-късно, след чудесния филм “Once”. Ако по-трудното за вас е да отскочите до Дъблин, гледайте го! Ако и това не сторите, пони си свалете саундрака!
Ясно, музика, бира, ирландецът като един малко по-различен от останалите земни индивиди, религия, но в нашия век да вървиш из улиците на града, при това в един от най-новите и модерни квартали, минаваш си покрай една от забележителностите – старата дестилерия Джеймисън и да се натъкнеш на огромен площад пълен с коне, хм, това вече е странно. Дори за Ирландия и за Дъблин. Цял табун си стои мирно и кротко. Оказва се, че неусетно сме стигнали прочутия площад Смитфийлд в едноименния квартал, където всяка първа неделя на месеца се провежда конски панаир. Традиция, датираща от векове. Нормално, големият проблем в момента пред общината е, недоволството от страна на обитателите на новите, елегантни сгради наоколо, които са принудени съответната неделя, че и поне ден след това, да съжителстват с шум, дискомфорт и най-вече миризма на конски изпражнения току под балконите им. Опитите на властите обаче да преместят конското изложение, където фермери продават и купуват необходимите им животни, удрят на камък, въпреки чудесните предложения за ново място в покрайнините на Дъблин. Преди две години станаха и поредица от инциденти по време на сбирката с коне, имаше дори стрелба с оръжие между две фамилии, но и до ден днешен Смитфийлд е арена на много коне накуп веднъж в месеца. И ние бяхме точно там. Сред конете. Слава богу, нямаше стрелба. Но имаше добро настроение, какво навсякъде другаде в този град.
flashspotting 