Файф, Файф или обяд в пустинята, Либия 02

През април разказвах за децата на Бенгази. Обещах пак да се върнем в Либия. Дълго време бях забравил, присетих се отново от неприятните новини, идващи от втория по големина град в тази северноафриканска държава.

Продължавам да си припомням въпроси от Либия. Като например: как се живее на такова място? Въпрос, колкото и наивен, толкова и елементарно истински. Един ден решаваме да отидем в един от най-луксозните ресторанти в града. Трудно е да стигнеш до него, останалите от групата са вече там, ние сме двама и закъсняваме. Сиреч, трябва някак си да стигнем. Най-напред е необходимо да разгадаем точния адрес. По улиците всеки вдига рамене. В няколко магазина – същото. Попадаме в един антикварен магазин, тъмнокож либиец ни посреща с усмивка и с… що-годе приличен английски, което е сериозен напредък. Започват се едни телефонни разговори, влизат и излизат разни хора, звънчето над вратата постоянно подрънква, всеки дава ъкъл, къде е този ресторант, как се стига до там. Разбираме, че е далече. Един казва 15-20 километра, друг ни ориентира в минути – поне половин час. Някакви крайни квартали се минавали. Накрая магазинерът се обажда на свой познат. Той ще ни кара. Магазинчето се заключва, тръгваме из улиците в центъра на Бенгази, излизаме на един по-широк булевард и зачакваме. Оставаме сами. Човекът щял да ни забележи. Това се случва след малко, когато стар раздрънкан фиат спира пред нас. Шофьорът, видимо с двойно по-малко от необходимия брой зъби, ни обяснява някак си, че ще ни закара до ресторанта, ама първо трябвало да остави едната си дъщеря (която е на задната седалка) до еди-къде си, после взимал от еди-къде си другата дъщеря и тръгваме. На мига калкулираме колко време ще ни отнеме това в трафика. Мило и любезно отказваме офертата. Човекът на магазинера обаче е поел ангажимент, чувства се неловко, леко отбива встрани и започва да ръкомаха. Спира друг раздрънкан автомобил, обяснява нещо и вече сме на път. В колата на напълно непознат човек. Поне сме спокойни, че знае къде да ни закара. Моля? Колко наивни сме били! Следва обаждане по телефона на познат на новия ни шофьор, който знае английски и трябва да му обясним къде искаме да стигнем. Обясняваме, след което вярвайте или не – следва близо 80-километрово каране. Отдавна сме излезли и от последния краен квартал на Бенгази. Отляво и отдясно е само пустинята. Вече се загубва и сигналът на мобилните телефони. Единственото сигурно нещо в този момент и в тази ситуация е, че всеки момент нашият водач отново ще закима уверено и сочейки часовника си, ще ни каже: „Файф, файф”. Вероятно пет минути. Но когато това се повтори многократно, почваш да го приемаш като зла шега. След още 20-30 минути колата намалява. Спираме пред заведението – някаква имитация на бедуинска шатра. Ядеш без прибори, чиниите идват една след друга на конвейр. Претъпкано е.

Всъщност никога не бих заложил, че ще се чувствам комфортно в автомобила на някакъв либиец, пътувайки десетки километри из пустинята, тук-там някоя стара камила, много повече пропусквателни постове по пътя и въоръжени до зъби хора, играещи си с автоматите сякаш са детски прашки. Няма връзка с телефона. На колко други места по света ще се чувствате сигурен и спокоен, че поетият от продавача в антикварния магазин ангажимент да бъдем доставени на точното място, ще бъде спазен? Минавайки като щафета за бягане в ръцете на няколко различни местни жители. Стигнахме ли? Стигнахме, добре хапнахме, после прибирането беше детска играчка.

Така и не успях да чуя смислен отговор защо този ресторант е отдалечен на такова разстояние от града? Дори да се следва идеята да е сред пустинята, ами то същият екстериор е и 40 км по-назад. А защо например новият футболен стадион на Бенгази се намира също така на едно 50-60 километра отвъд края на града, само че в другата посока? Същият въпрос, сащо така без смислен отговор. Преди няколко години зададохме идентичен въпрос на таксиджията на път за летището на Куала Лампур. Тогава обаче ни отговориха тотално логично: „Летището е на 100 км от града, тъй като се планира след 25 години столицата на Малайзия да се е разширила почти толкова, че летището да бъде на десетина километра и да бъде свръх-удобно”. Две различни места на тази планета, но еднакво интересни. Просто на едното дават отговори, на другото – не.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s