Поклон-прогрес

Опитвам се да си спомня първото усещане, което изпитах след като се озовах в японската столица Токио. Онова, което бях чувала цял живот, са разказите на очевидци – иначе казано преувеличени легенди за катастрофални земетресения, мъже в конфекционни костюми, които си купуват използвани ученически гащички, тесни пространства, кръвожадна дисциплина, хора, които намират изпотяването за типично европейски недостатък, суши, терияки и жени, които безропотно прислугват на мъжете си…

Всичко това обаче изглежда по съвсем различен начин веднъж след като си положил крак на японския архипелаг. Или поне цветовете, миризмите и размерите му са съвсем различни. Единственото докосване, което съм имала с Япония преди това свързвам с детството си – две писма от японско другарче, в едното от които имаше живописна картичка-клише от прословутия вулкан Фуджи, и едно гостуване на японска културна група в Археологическия музей във Варна, където ни черпиха с бобен сладкиш с уасаби, макар тогава да не знаех какво е уасаби. Вече като по-голяма превеждах на прочут варненски художник, към чието творчество беше проявил интерес японски бизнесмен, който, заклевам се, наистина се появи в родния ми град, придружен от мъничка японка, която мълчаливо влачеше тежкия му куфар накъдето и да потеглехме.

И така, връщам се към онова първо усещане, вече като пораснало момиче, и опитала безброй пъти символите на японската култура, макар и в други части на света. От летище Нарита се отправяме директно към хотела, който предварително сме избрали за наше основно убежище през трите дни, които ни предстоят да прекараме там – Park Hyatt. Тъкмо там е бил заснет филмът „Изгубени в превода” – спомняте си култовата лента с участието на Бил Мъри и Скарлет Йохансон и прочутите им сцени на фона на токийския скайлайн? Заснети именно на последния етаж на същия този хотел, където се намира барът в западен стил «Ню Йорк».  Прави ми впечатление мълчаливата щафета, която ни организират при посрещането, заредена с най-учтивия възможен тон, на който съм била свидетел в живота си – момче в изряден костюм отваря вратите на таксито, а след това поема куфарите ни, превежда ни през фоайе в скандинавски стил, и точно пред вратата на асансьора ни предава в ръцете на момиче с не по-малко безупречен стил, както в облеклото, така и в движенията си. Някъде след 40-я етаж – повечето хотели в Япония са разположени по горните етажи на бизнес небостъргачи – същото това момиче ни предава в ръцете на друго, което след няколко завъртания по коридорите връчва отговорността на трета млада дама, която е запозната не само с детайлите в паспортите ни, но и с части от биографиите ни. Тя ни показва най-важните точки в хотела, както и пътя към стаята ни, където ни чака пети човек – вече не помня дали беше мъж или жена, който ни разяснява предимствата на апартамента, в който сме настанени – гледка, особености на санитарния възел (важно е, тъй като в Япония тоалетните са като роботи от последна генерация), както и всички онези неща, които ще направят престоя ни там по-лесен. Дотук повечето легенди са спазени – перфектна дисциплина, изряден външен вид, плюс въпросът, който си задаваме мислено – какво се прави ако внезапно земетресение ни завари на тази височина…

Извън Park Hyatt обаче картината е съвсем различна. Токио е един от онези градове по света, които никога не заспиват и по ритъма си на живот се нареждат до мегаполиси като Ню Йорк, Шанхай и Сеул. За разлика от последните обаче в Токио няма обособен център – атракциите и забележителностите са пръснати из целия град, а всеки квартал разполага със собствен чар. Ако луксозния шопинг е основната ви цел – мястото е Гинза. Тук се намира един от най-скъпите булеварди в света, както и най-старият кабуки театър в Токио в европейски стил – добре е да сте подготвени за усещането «кабуки» – специфичността му не е за всеки вкус. В тази част на града е и прочутият рибен пазар, където още от най-ранни зори можете да разгледате най-необикновената колекция от морски дарове в света – и тук си има специфичност, свързана най-вече с ранното ставане и силната, в някои моменти до разлагане, миризма на океан. За по-екзотични преживявания с вкус на лукс и последни модни тенденции, са по-кръвоснабдените и непокорни квартали Шибуя и Хараджуку. Някъде в този район е и изисканият булевард Омотесандо, както и баровският квартал Минами-Аояма, където са разположени бутиците на известни японски дизайнери като Yohji Yamamoto, Issey Miyake и Comme Des Garcons. В Хараджуку са представителите на най-новото поколение, които са ненадминати в ексцентричния си избор на дрехи и прически. Единственото място, което може да конкурира тази абсолютна еуфория от стилове и цветове, е Хонконг. И все пак лудостта на младите японци е единствена по рода си.

И, да, някои от легендите, които бях чувала в детството си, се потвърдиха – пръснатите почти навсякъде сексшопове, огряни в многоцветни неонови светлини, наистина предлагат «използвано» ученическо бельо. И това е един от най-невинните артикули по тези места. Просто в Япония сексът е свободна и неприкрита индустрия, както повечето неща там. Прослувутата «дисциплина» обаче привършва в края на работния ден – бизнесмени, брокери, банкери в униформените си бели ризи се отправят към популярните места за ентъртеймънт в ситито, където разпускат по начин, по който дори ние европейците не умеем. Правят го през целия си живот, като по този начин балансират напрежението. Преди да се приберат в тесните си апартаменти. Не се отказват дори в пенсионна възраст, когато редом с лекарствата за високо кръвно налягане, взимат поредната си доза пачинко – любимото хазартно занимание за хората в трета възраст там, изразяващо се в безропотно висене по ротативки, издаващи пронизителен шум. В непосредствена близост до пачинко клубовете са легендарните караоке «станции» – още една японска легенда, която няма нищо общо със самурайското минало на тази самобитна страна и е привилегия на най-младите японци, които мечтаят да приличат на своите западни идоли.

В почти изцяло механизираното ежедневие на японците обаче има място и за романтика. Открихме я в небезизвестния поклон, който понякога е просто поздрав, друг път – благодарност, а в трети случай – просто намигване. Практикуват го всички – независимо от социално положение, възраст и ориентация в пространството. Като невидима нишка, която предпазва този народ от разпадане и го свързва с миналото му по начин, който не пречи на прогреса му.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s