Усещане за свобода

Видях Ню Йорк за първи път преди 11 години. Беше малко преди 11 септември 2001 г. и градът се радваше на спокойствие, нетипично за периода след атентатите. Спомням си гледката от панорамния топ етаж на Световния търговски център – беше вечер и не можех да повярвам, че прочутите светлини, които бях виждала само по филмите, се бяха материализирали щедро в краката ми. Споменът се превърна в осезаемо нереален, след като сградите близнаци се изгубиха безвъзвратно от скайлана на Ню Йорк. След години се върнах на същото място, то вече беше навлякло дрехите на строителна площадка, където след време щеше да се издига друга сграда, а във въздуха цареше настроението на промяната. Разбира се тук не става въпрос за политика, нито за поредния кръстосващ саби с вечната тема за 11 септември разказ, тук става въпрос по-скоро за спомените на едно момиче, припознало за първи път идеите за изкуство, дизайн, фотография, мода, мултикултурна комуникация и свобода на изразяването – в пълния им блясък – тъкмо в този град.

И наистина, купих първия си фотоапарат именно в Ню Йорк. Той беше моето ултимативно, жадно, гладно и широко отворено око за всичко, което предстоеше да ми се случи. Беше началото на ерата на дигиталната фотография, а моделът в ръцете ми – един от първите прототипи на днешните гига-мегапикселови чудеса на техниката. Беше като малко сребърно бижу, от чийто примитивен дисплей цветовете на нюйоркските булеварди блестяха някак по-ярко и по-съблазнително – под формата на улични графити или розов кадилак. Кръстосвах улиците на Манхатън от здрач до късна доба, правех дълги стролове по Бродуей, после се шляех из китайския квартал, преливащ в Little Italy, закусвах в някое от кафенетата на Сохо или Трайбека, после взимах метрото – понякога до Бруклин Хайтс, за да хвърля пореден поглед към величествения скайлан на града, друг път до Уилямсбърг, за да се смеся с креативните хора на Ню Йорк, търсещи своето място под слънцето…

Поне един път в седмицата се шмугвах в някой малък ресторант в Ийст Вилидж или Гринуич Вилидж, където се натъквах на познати лица от постерите. В един клуб почти не се сблъсках с вече позастаряващата Деби Хари, а една вечер споделих пространството на уютно бистро с по-малкия брат на Нене Чери – Ийгъл Ай. Понякога просто се разхождах по дървената пътека на Бруклин бридж, вслушвайки се в стъпките си, заглушени от профучаващите автомобили, осъзнавайки за пореден път мащабите на кварталите, които този уникален сам по себе си мост свързва в едно цяло.

Всъщност базата ми беше на Хенри стрийт в Бруклин Хайтс, недалеч от дома на писателя Пол Остър, макар да прекарвах повечето от времето си по улиците около Уошингтън Скуеър, където беше разположен кампуса на университета, в който учех – New York University. Излизах извън орбитата на това пространство за специални неща като концерта на Ерика Баду в Radio City Music Hall, триумфа на Филип Глас и Дейвид Бауи в Саrnegie Hall, разходка до лобното място на Джон Ленън – The Dakota на фронтовата линия на Сентръл Парк, поредната изложба в MoMA, Guggenheim, P.S.1 или Whitney, запознанството ми с Такаши Мураками и Бьорк в Grand Central Terminal, премиерата на някой филм в ретро киносалона точно до общежитията ни, или за някое шоу от друго измерение в Бруклинската музикална академия (BAM).

Срещах се с приятели за брънч или вечеря в някой адаптиран към вкусовете на новото поколение дайнър, за да изследваме специалитетите на деня. Осъмвах в амбианса на някое любимо парче, след шумно парти в манхатънски лофт. Ровех по рафтовете на магазините за комикси и колекционерски винилови играчки, някак увлечена от типичните за американската попкулутра символи, без да съм закърмена с тях. Преглеждах новите колекции на големите дизайнери в бутиците им в Сохо и на Madison Avenue или просто се ровех из книжните заглавия и фотоалбумите по лавиците на някоя антикварна книжарница. Изследвах лимитите на вкусовите си способности в етно ресторантите на града. Ходех на театър, колкото никога преди това и след това в живота си – традиционен, експериментален, или просто музикален. Срещах се с хора, чиито идеи, въображение или просто проекти за деня ме вдъхновяваха за дълго време напред. Или просто се излежавах на тревата в Уошингтън Скуеър – на метри от мен старци играеха шах, улични танцьори експериментираха с хип-хоп танци, малки самолети рисуваха облаци в небето, а аз си пожелавах времето да спре, за да мога да изживея чувството за удължена свобода с всичките си сетива.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s