Музей на невинността – Турция 03

Поли току-що завърши тази книга. Хареса й. Поиска отново да погледне онези страници от бордното списание на Турските авиолинии. Там имаше интересен материал за вече съществуващия истински музей, който Орхан Памук направи със средствата от Нобеловата си награда от 2006 година. Музеят отвори врати през този април. Дано остане отворен до момента, когато пак се върна в Истанбул. Иначе най-силният спомен от прочутия турски писател по време на неговото посещение в София си остава онази случка, която един възрастен човек разказа пред него. Беше довел сина си, не стана да задава въпрос, а просто да каже, че чувства един от романите на Памук „Сняг” за много близък, много личен. Разказа тъжна случка за собствения си баща.

Тези хлапетии, които са по снимките срещнах именно в Турция. Страната, в която винаги има случки, има и тъга. Дни наред ги виждах това лято, накачени по тази ограда. Гледаха света отвъд нея. Момчета на средна възраст между 6 и 10 години. Говорихме си доста за футбол, за кино, те ме питаха за България. Как се казват ли? Едва ли има значение, опитах се да ги запомня, но всеки ден двама-трима ги нямаше, замествани от други техни връстници. Помня, че свикнах с Бурхан, Едиз, Муса, Али и Корай. Другите ми се губят. Голяма част от тях никога не бяха напускали своето родно място. Малко селце, някъде по средата между Истанбул и Анкара. Без да броим отскачането до близкия по-голям град на пазар с майките и каките. Най-много се впечатлиха от разказа за самолета – как съм се возил на него, как е кацнал и после по какъв начин съм пристигнал до тяхното селце. Всеки ден над главите им оставяха дири десетки самолети. Пътуващи до места, които те не бяха чували и които едва ли някога ще видят. Големите градове са пълни с хиляди като тях, там вече няма място. Те ще си останат в селцето и ще чакат от време на време да заговорят някой преминаващ през него пътник, за да видят света. Или пък в най-добрия случай ще имат шанса на някои от своите приятелчета, които прииждат всяко лято, докато техните родители си почиват от гурбета в Европа. Когато пораснат, вероятно повлияни от техните разкази и впечатления, те самите ще поемат към другия край на континента, който започва и свършва в тяхната държава.

Това беше моят собствен „Музей на невинността”. Тези деца, които събираха цялата тази невинност на едно място. Музей, за който не е нужен входен билет. Няма нужда преди това да го търсиш чрез туристическа карта, да питаш къде точно се намира. Не е написан, по-скоро е заснет. Няма история, има само няколко детски лица. Гледащи с жажда отсрещната страна, това което е отвъд металната ограда. И очакващи някой да им разкаже какво се случва там, какво ги очаква и, изобщо, има ли смисъл да продължават да гледат? И този път не получават отговор. Чуват само едно тихо щракване на апарата.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s