Синьо лято ли?

Не знам синьо ли е, кафяво ли e, или пък жълто е лятото, което преживяваме, но със сигурност е горещо.

Всеки път, когато дойдат юни и юли, си казваме: „Не помня такива жеги…”.  Този път обаче клишето е подкрепено от самите синоптици, от достоверните факти за десетките температурни рекорди, които бяха подобрени тези дни.

Сигурно и в нашето детство е имало топли лета. Тогава обаче имахме „Синьо лято” и може би не сме ги усещали, не сме им обръщали внимание. Нямаше и фейсбук, където да пуфтим виртуално и да постваме снимки на термометри. Всъщност именно испанското детско сериалче бе едно от малкото неща, които можеха да ни задържат в къщи, пред телевизорите. Онези лета бяха други, те преминаваха по улиците, по дворовите или на село. Не пред телевизора. Но нас, момчетата, Беа ни привличаше и нищо не можеше да ни отдели от нея. Както по време на първото излъчване, така и по време на последвалите повторения. До момента, в който пораснахме твърде много, за да разберем, че в крайна сметка не е кой знае каква хубавица. Не знам момичета, вие кажете – Панчо толкова ли беше готин или вече мислите, че има и по-красиви испанци?

Разгледали цялата Малага надлъж и нашир, един ден с Поли решиме да изберем Нерха за следобеда си, вместо величествената Гранада. Общо взето и двете на еднакво разстояние от града на Пабло Пикасо. Явно споменът за Чанкете и неговата банда е бил много по-силен, отколкото интересът ми към един от основните исторически центрове на мавърската култура и археология. Така се озовахме в градчето на „Синьо лято”.  Кой знае защо,  освен в самата Испания, този сериал е придобил известност най-вече у нас, в бивша Югославия и в Чехословакия. В страницата му в Уикипедия няма дори английска версия. Пък и бяхме чели как и други българи някак си са се откланяли от маршрутите си из Андалусия, за да отидат именно в Нерха. Като да си фен на Бийтълс и да се разходиш из Ливърпул! Не е най-точното сравнение, ама хайде…

Леко е разочароващо в началото.  Малко паркче, овехтели табели с главните герои, изобщо – неподдържана работа. Далеч по-интересно ни бе из уличките на градчето, докато си прокарвахме път към мястото, където е изложен макета на кораба „Ла Дорада” и… общо взето нищо друго. Не знам плод на какъв точно тип хрумване е била идеята тук-там да се забият колчета с керамични плочки на Хави, Кике и Пираня. Снимахме се пред част от тях, най-малкото да не кажат, че просто сме копирали фотосите от интернет. Учудихме се защо пространството е заето предимно с лехи цветя, можеха да поставят тук-там още малко реквизит или някакъв мини-музей, където да стоят плитките на Беа или шините на онова другото момиче – май Деси се казваше. 

Не бе, сериозно бяхме в Нерха (тук позираме за доказателство), хареса ни, но магията на „Синьо лято” бе изчезнала. Дали от порастването, дали от скучния малък и овехтял парк, дали от това, че последните години се нагледахме на всевъзможни яки, готини и интелигентни сериали, но някак си не почуствахме тръпката…  А все още помня първата си разходка из Ливърпул, помня и втората, надявам се да има и трета. Или пък как преди години пихме кафе в подножието на Монмартър, на мястото където бяха снимани няколко сцени от „Невероятната съдба на Амели Пулен“. Или пък местата из Сан Франциско, където Джак Керуак е творял. За бара от „Изгубени в превода“ сравнението вече се превръща в кощунство. А ако отново попадна из този край, то този път със сигурност ще предпочета Гранада и маврите. Пък и синьото далеч не е любимият ми цвят. Дано не ви разочаровам.

Виж Испания като цяло е друга приказка. Нека я оставим за друг път.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s