Жица, жица, пълна паница

Наскоро писах за столовете, за пейките. Отбелязах, че някак задължително те попадат в нашия фото-обектив. Понякога има защо, понякога не. Ама жиците? Защо се снимат жици? От онези, свити безразборно на кълбо. Преди няколко години из София имаше някаква общинска акция, подобни стърчащи кабели и жици да се мушнат под земята. Те идваха предимно от многобройните кабелни оператори, но и от безразборното дърпане на ток кой накъдето му скимне.

Виждали сте ги и вие, но със сигурност това е едно от нещата, на които много често изобщо не обръщате внимание. Така де, какво толкова има да се заглежда човек в някаква си жица? Тук, в България обаче рядко има подобни гигантски схватки на кабели и жици, каквито могат да се наблюдават из Азия. Срещал съм ги също така в изобилия в арабския свят, в Турция, но такова чудо като из Китай, Япония или Тайланд трудно може да се срещне на друго място. Нуждата от толкова много нощна светлина из големите градове там налага необходимостта от цялата тази тел. А защо е безразборно ли? Или да попитаме другояче – как така в една Япония, където всичко е подредено, цари такъв хаос с жиците?

Ами как – хваща някой, открива магазинче, слага две-три неонови реклами, вътре също свети като слънце, хваща от близкия електрически стълб и си тегли. До него следващия и така – ето ти целият този сюреалистичен куп проводници, метални жици, всякакъв род кабели.

Да, знам, че е време да кажа защо ми хрумна всичко това. Просто тези дни препрочитах ранните разкази на Йордан Радичков. „Слънце в чинийка” е от първия му сборник „Сърцето бие за хората”. 3-4 странички простичко написана история за старата Нафизе, която живеела на края на селото. Мъжът й починал, синът – на войниклък. В селото построили нова електростанция и започнали да събират от хората бакър. Кой колкото има, за да може да се претопи, и от него да се направят жици. Светлината да достигне до всяка къща. Ако не знаете какво е бакър – просто на село така викат на медната тел. Нафизе обаче не се интересувала от новия лукс. Пък и нямала възможност да даде своя дан за общото дело. Била бедна. Едва събирала пари за газ – за малката нощна лампа и за печката. Минало време, един ден точно край нейния прозорец светнала уличната лампа. Нафизе, уморена от вечното взиране в тъмнината на вехтата си стая се стреснала, поначало помислила че е лумнал пожар. После разбрала светлината. Станала кахърна, че отказала. На другия ден отишла при ръководителя на строежа и свенливо му подала единствената си посуда – малко, кръгло тиганче с излъскана от употреба дръжка. Носила и една кокошка. Нафизе не искала собствен ток, просто желаела да благодари за светлината, която отвън огрявала вечерите й. Разбира се, Радичков този път е турил хубав край на кратката си историйка. Всички се смилили и пуснали на жената ток, без да претопяват тиганчето й.

Разказ, който трудно би се случил в днешно време. Но тъй като нямаме вече бакърени тиганчета, а тефлонови, на кого да благодарим за това, което имаме? Или май го приемаме за някаква даденост? Както много други неща в живота. Тогава какво ни остава, освен да щракнем няколко кадъра. Ето ви един от Као Сан – може би сред най-известните улици в цял свят, благодарение на Алекс Гарланд. Пълно е с подобни гледки в цял Банкок. Други са от Пекин – тези са ми най-любимите. Жици се щракат на воля също така из Япония – в Токио и най-вече в Осака. И може би на много други места. Огледайте се, те са малко над вас!

Реклами

4 thoughts on “Жица, жица, пълна паница

  1. Чета историята може би за десети път.Лекота и чистота–това е талант,а ти се хвана с футбола

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s