Фейсбук, фейсбук…, Либия 01

Бенгази е от онези градове, в които се влюбваш, без да можеш да посочиш видима причина за това.

Разрушен, изоставен, прашясал… Единствените цветове, които ти се набиват в очите, са мръсножълтото и кафявото. Всъщност, това са единствените цветове, които сякаш съществуват във втория по големина либийски град. Година след началото на революцията, която взе много жертви. Повечето бяха именно от Бенгази. Сега вървиш из града, след като вече с досада си научил колко безмислени са били предварителните тревоги. Вървиш, почти не спираш, тъй като сносни магазини няма, ресторантите и каквито и да е заведения се броят на пръсти. Продължаваш да вървиш и се оглеждаш в хората. Любопитно е да се взираш в арабските лица. Търсиш най-вече тъга, едва ли се намира на улицата човек, който да няма близък или просто познат, незасегнат от събитията.

Объркването обаче е пълно, когато срещаш единствено усмихнати лица. Арабите знаят как да се усмихват, тяхното весело поведение граничи с инфантилизма. Може би защото наоколо е пълно и с деца. Толкова много усмихнати деца накуп почти никъде не съм срещал. Фотоапаратът в ръцете ми допълнително вдига адреналина им. Като пощурели се натискат за снимка. Някои от тях, по примера на възрастните, показват знака “V” с двете си пръстчета, без изобщо да осъзнават какво означава, какво крие той. Други просто показват усмивките си. Трети стоят мирно пред обектива, като някакъв вече далечен спомен от времето, когато разни чичковци ги караха да стоят мирно, в очакване на нещо страшно. Тези времена са минало. Детският спомен бързо ще ги заличи от все още не докрай опетненото съзнание. Сега децата просто искат да се снимат. „Фейсбук, фейсбук…”, подвикват постоянно, сочейки фотоапарата. Сиреч, те знаят, че аз съм чужденец, за кратко съм на тяхна територия, интересно ми е,  всичко наоколо ми изглежда екзотично, дори мръсотията и беднотията. И когато се прибера у дома ще пусна снимките във фейсбук. Социалната мрежа за тях просто е символ на свободата. Тази свобода, която им позволява да тичат безгрижно по петите на някой чужденец, без някои от онези лоши чичковци от близкото минало да изскочи от някъде и да ги спре, да им забрани, да ги смрази с погледа си.

Вероятно малцина от тях изобщо знаят какво точно е фейсбук, няколко може би имат профил там, въпреки че като цяло интернет обслужването в Либия е едва в началния си стадий. Но това е тяхната просешка дума. За разлика от други бедни региони по света, в Бенгази не протягат детски ръчички за милостиня. Не искат пари, единственото което си просят е малки късчета свобода. Детска, неподправена, с усмивка на лице. И някак си са успели да научат, че фейсбук ще им я даде. Това е интернационалната парола, която ги прави равни с техните връстници навсякъде из широкия свят – от богата Скандинавия до далечна Австралия. Там, където вероятно тези хлапета никога няма да отидат.

За няколкото дни в Бенгази научих доста, почуствах още повече. Искам да го разкажа, но не накуп. Има време. Избрах да започна с децата, всъщност с кого другиго да започна. С тяхната усмивка, с техните вдигнати нагоре ръчички, с онова момиче от билборда, което нежно подава цветето на фона да поредния залез.

Дали за Либия предстои изгрев – не знам, не съм толкова навътре в нещата. За тези неща, за света на възрастните, ще си говорим пак. Сега просто исках да си припомня детското лице на Бенгази.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s