Старицата от Макао

Вкусих бисквити от бадемово брашно за пръв път в Макао – най-неочакваното за мен място за бадемови сладки. Не вярвах, че толкова далеч на Изток ще се натъкна на нещо толкова близко като усещане до европейския ни вкус. Оказа се, че им е останало като наследство от португалците, редом с още поне няколко типични за португалската кухня ястия – всички до едно подобрени и натурализирани от местните кулинарни светила. След цяла седмица в континентален Китай, Макао е като глътка въздух – не само по отношение на смесените си евро-азиатски миризми и вкусове, но и заради далеч по-забавения ритъм на живот, който го превръща в нещо като „бавноразвиващия се” по-малък брат на Хонконг. Всъщност, освен че и двете са бивши колонии, Хонконг и Макао не си приличат по нищо друго – в първия животът почти никога не замира, докато във втория-  времето сякаш е спряло…

Макао е известен като Монте Карло на далечния Изток, заради множеството казина струпани там. Това е и основната индустрия, с която се издържат местните жители (като изключим производството на фойерверки), макар усещането по улиците да говори по–скоро за организирано „свещено” спокойствие. Шумът от ротативките, билярдните маси и рулетките остава изолиран за външния свят и ако не се намираш на полуострова с хазартна цел, няма никакъв начин да разбереш, че мястото се ползва с подобна слава. Вместо това ще усетиш значително забавяне на собствения си ритъм. Ще се гмурнеш в тишина, чийто пулс се нарушава от собствения ти дъх и от ауспуха на случайно преминаващ мотоциклет. Ще чуеш жуженето на бубулечките и тихото потрепване на листата на дърветата. Ще забележиш застинали във времето и пространството фигури на хора, поклащащи се леко от вятъра фенери, молитвени свещници с догарящи в тях ароматни свещи, лениво дояждащи храната си хора… Толкова е тихо, че дори миризмите тук издават собствен звук…

В тази почти стерилна от шумовете на цивилизацията среда, се натъкнах на анонимна старица, приседнала за миг на сянка, с мокра кърпа и вертило в ръка и сламена шапка на собствената й възраст на главата. Ако говорех езика й, вероятно щеше да ми разкаже приказки от историята на Макао – истории за храбри португалски мореплаватели, своенравни европейци със слабост към хазарта, католически свещеници срещу будитски монаси, продавачи на редки видове птици, пекарни в подножието на останките на катедралата St. Paul, надпреварващи се коя ще направи най-вкусните бадемови сладки в града, а в по нови дни – истории от т.нар. „район с особен статут”, както Континентален Китай започва да нарича Макао след връщането му от португалците преди 13 години. Вместо старицата обаче, за тези видими и невидими събития говореха бръчките по лицето и ръцете й – свидетели на приказки, различни на вкус и на свят, от различни епохи, които и до днес живеят ръка за ръка тук. Като живата история на Макао – дълголетна и потънала в блажено спокойствие…

Може би затова, когато тайфунът Препирон връхлита полуострова, усещането е като за апокалипсис… Абсолютната тишина отстъпва място на тътена, а тътенът от своя страна превръща Макао в сцена от опустошителен сценарий. Но това е началото на друга история, със своя бръчка на собственото ми лице ;). Ще ви я разкажа при някоя от следващите ни срещи. 🙂

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s