Надежда и тъга в чаша порто

Две неща от Ешпозенде, малко градче в северна Португалия, където прекарах има-няма цял месец през 2004 година.

Старецът от първата история е фотограф, който прави снимки. На туристи, на почиващи на брега на Атлантическия океан. Но въпреки че бе месец юни, плажът на Ешпозенде бе почти празен. Плажовете са широки, пясъкът – ситен и мек, но водата е студена. Единствените плувци бяха дечурлига и ученици. Няма и много туристи, само родители, наглеждащи децата си. Едва ли фотографът е направил много снимки този ден. Но бе приседнал в едно близко до плажовете кръчме. Пиеше нещо като коняк, най-вероятно е било чашка порто. Без да бърза, уморен, въпреки липсата на много работа него ден. Отпиваше бавно, внимателно, провесил на врата си екстравагантния апарат, с който изхранваше прехраната си и питиетата си. Рядко съм виждал толкова духовно чист, физически спретнат и човешки приветлив човек. Карирана риза, вратовръзка, пуловер, сако, лека усмивка. Не говореше английски, в този край на Португалия над 90% от туристите са местни, явно не му е необходим. Разбра молбата ми за снимка, този път на него. Успя единствено да ми обясни, че за първи път сниманият е той. След десетки години, откакто е започнал да снима, някой все пак е пожелал да заснеме самия него. Зарадва се. Сега си мисля, че за този достолепен старец отново е имало утре. Той гледаше в мен, аз гледах в него през обектива на моя апарат. Срещата ни продължи не повече от една минута. В нея обаче бе побрана цяла вечност. Виждах миналото му, виждах спомените му. Най-хубавото бе, че виждах и бъдещето му. А това, че някой е пожелал да запечата ежедневното му следобедно питие сякаш даваше още надежди. За живота, който тепърва му предстои. За тревогите, които все още не е изпитал със своите деца, за усмивките, които все още не е видял по лицата на внуците си.

Кой, по дяволите, в наши дни иска да бъде сниман от подобен фотограф? Всеки има камера, телефоните ни правят вероятно по-добри снимки от неговия старомоден апарат. Всеки ден ще има по-малко клиенти от предишния. До деня, в който ще му остане единствено за поредното питие, за поредната чаша порто. Но въпреки това ще остане надеждата за утрешния ден. Винаги има утре. Дори на тази възраст. Дори когато дадена случка в живота ти направи така, че да се чувстваш безсилен да преодолееш лошите събития.

Въпреки че бе месец юни край плажовете на Ешпозенде караваните не работеха. Чакаха да дойде поредния празник, поредния карнавал. Португалия е една от страните, където едва ли не всяка седмица нещо се чества, почита се поредния светец. В края на седмицата празникът се случи. Отникъде заприиждаха хора, стана весело. Караваните отвориха. Всеки си купи чурос. Прекалено захаросаният десерт е нещо като традиция, трябва да се купи, трябва да се изяде. Взех си, но половината остана за следващия ден. На път за плажовете минах покрай наново затворените каравани. Празникът бе свършил, до следващия имаше няколко дни. Бе дошло време за тъжните летни меланхолични дни. Тези, които могат да бъдат събрани само в една чашка порто. И които идват при нас, за да можем още повече да оценим утрешния ден. Този, който ще ни донесе малко тъга или малко надежда.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s