В Кипър тревата е по-зелена от другата страна

За друго щях да пиша, но Поли ми се навря в очите с тази Шотландия, с някакви рефрени от песни на Травис. След като сме я подкарали, да даваме докрай. Моят любим рефрен за тананикане е:

You’ll realize one day that the grass is always greener on the other side
Neighbors got a new car that you want to drive…

Ей този е… Не знам дали е някакво внушение, но си го тананиках един топъл януарски следобед, когато бях седнал на открито в един ресторант в северната част на Лефкозия. Не знаете къде е това? Вярно, звучи като някаква страшна болест. Добре, може би този град сте го чували като Никозия. Столицата на Кипър. Но на север си е Лефкозия. По времето, когато за първи път стъпих там, все още това ставаше доста трудно. Чакаш за разрешение, стискаш едно бяло листче, което е временната ти виза и влизаш в града, оглеждайки се плахо на всички посоки. Място, което само не знае своята посока. Непризнато, липсващо на географските карти. Тук всеки един от близо стоте хиляди жители, може спокойно да ми каже: „Не ни броят за живи”. Място, което не съществува. Севернокипърската турска република е призната единствено от Анкара. Любопитно ми е, как живееш там, където картата е празна? Тази майка с малко момиче хванато за ръка, която улавям в тясната и кална следдъждовна уличка, те сега реални ли са или са измишльотина? Броят ли се в официалната статистика или не? Границата, която преминавам и която успявам да щракна за миг, преди да ми направят строга забележка, има ли я или я няма? Не знам, единственото което знам е, че след първия път бях още няколко пъти там. Всяка следваща година откривах нови и нови интересни места на север от официалната държава. И срещах хора, с които се ръкувах, които се усмихваха или бяха тъжни от делничните си проблеми. Хора, които съществуваха. Които се събираха на площадчето със статуята, за да си говорят, да си изплакнат тревогите.

На снимката се вижда онази друга страна. Хм, определено не е чак пък толкова зелена, както трябва да е според песента на Травис. Аз съм седнал в ресторант „Европа”, пред мен е бялата стена. Никозия/Лефкозия е единствената в момента в света разделена столица. Разделена с реална, съществуваща стена, на много от участъците има бодлива тел. На самата ограда тук е закачен флагът на севернокипърската турска република. На отсрещната сграда, доста мърлява и занемарена, е боднато пък гръцкото знаме. До него е кипърското. Ама онова кипърско – официалното. А вдясно от севернокипърското се вижда свито и турското. Пълен шаш, нали? Четири знамена накуп, две държави, една столица, ограда, бодлива тел. А като се заглеждам сега в снимката, години по-късно, зеленината е и от двете страни. Не само в двора на съседа.

Напоследък съседите все по-често поглеждат в чуждия двор. Надникват, опитват се да общуват. Но много, много бавно. Предпазливо. Все още всичко е само добро намерение. И докато веднъж завинаги не се реши кое знаме къде да стои, ще минат много години. Ще се сменят поколения. Малкото момиче вероятно ще минава по същата кална уличка и ще държи ръката на своето хлапе. Кой знае.

Виждам и много накацали и летящи гълъби. И те са покрай знамената. Чудя се, за тях гранични пунктове и временни визи има ли, няма ли? Ако птиците днес са тук, а утре – там, в кой ден точно съществуват и не съществуват? В понеделник ли, във вторник ли? На юг официално са гълъби, а на север какво са? Както и да е, но блазе им, те винаги са от по-зелената страна.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s