Flashback 2003

(Текстът е публикуван в сп. Егоист през август 2003 г., малко след завръщането ми от шестмесечно обучение в Оксфордския университет)

Запознавам се с Дафна Барам в необичайно време. И аз, и тя, сме стипендианти на фондация Reuters в Оксфорд по програма, която всяка година дава възможност на 30 журналисти от цял свят да се насладят на fish’n’chips културата в кралството на забраните, известно в останалата част на света като Великобритания. Именно тук, където карането на велосипед на конкретни алеи в парка, плюенето на публично място и удрянето с топка по стена се бичуват със солени глоби, може да се говори за неподправена журналистика, свобода на изказа и всички подобни утопии, към които се стреми нормалният свят (в това определение включвам и САЩ, където все още имат да извървят дълъг път в това отношение, независимо от филмите на Майкъл Мур, мемоарите на Хилъри Клинтън, тв-шоуто на семейство Озбърн и сатеричният вестник The Onion). И макар наблюдателите на Downing Street 10 да твърдят, че Алистър Кембъл (директорът по връзки с обществеността на Тони Блеър през 2003-а) стои зад всички решаващи новини на Острова, все още може да се разчита на неподкупността на издания като The Independent, Daily Mail и The Sunday Times.

Наслучайно започнах със страстта към рибата и картофките, тъй като тя, редом с педофилията (най-много психари на глава от населението), съответства най-адекватно на понятието за британска култура. Самите островитяни, в опита си да се самоопределят, явно несъзнателно са си присвоили някои американски символи. Може би затова героят на Стивън Фрай от Making History, телепортиран в друго време и на друго място, се напъва да си припомни нещата, които го правят личност, и споменава Стивън Спилбърг, Бийтълс, „Терминатор”, „Параграф 22”, Оейзис, „Спасителят в ръжта”, Секс Пистълс, Бил Клинтън, „Извънземното”, „Стар Трек” и Скуби Ду. Очевидно само три от тях са британски.

Всъщност не можем да обвиним захранените с тонове къри поданаци на Елизабет II, че страдат от липса на самочувствие. Как иначе ще обясним факта, че близо един милион от тях се изсипаха по улиците на Лондон, Глазгоу и Белфаст на прословутия митинг срещу войната в Ирак на 15 февруари 2003 г.? Как ще обясним и параноичната им лоялност към паунда във време, когато дори консервативните французи издигнаха еврото в култ? Или пък упорито бълващия хит след хит брит поп, който продължава да събира купища фенове и от двете страни на Океана? Cheers, Иън Браун!!!

В такава обстановка се натъквам на Дафна Барам и останалите от програмата в Оксфорд. Майкъл Мур току-що е разиграл на боулинг американската външна и вътрешна политика, Буш се кълне, че няма да посегне на нефтените краденци в Ирак, а Bombay Dreams оглавява класацията за най-гледан мюзикъл на всички времена в Apollo Theatre до Виктория стейшън в Лондон. Ловците на изкуство разпределят времето си между Barbican и Tate Modern, цветния Холивуд на Дейвид Ла Шапел и чернобялата Африка на Себастиао Салгадо, обувките на Маноло в Design Museum и моделите на Версаче във V&A. Меломаните пък се лутат между Брикстън, Уeмбли и Централен Лондон за Morcheeba, The Streets, Джей Зи и Ричард Ашкрофт. „Часовете” е по екраните на веригата Odeon, където се конкурира с новите неща на Кен Лоуч, Дани Бойл и Алън Паркър.

На Norham Gardens 13 в Оксфорд обаче се случват далеч по-интересни неща. В типична за общия пейзаж на градчето къща, обрасла в бръшлян, се намира офисът на фондация Reuters, където журналисти от цял свят нищят актуални теми. Само тук индиец и пакистанец могат да изпушат заедно наргилето на мира, без това да предизвика поредица от атентати в Делхи и Карачи. Само тук конфликтният диалог за Кашмир се развива меко като кашмирски шал. Само тук конкретната тема за деноминацията в Аржентина, политиката „едно дете” в Китай, селскостопанските субсидии в нова Зеландия, затворите в Мексико и корупцията в Източна Европа се сблъскват с по-глобалните въпроси – за генома, етническите конфликти, тероризма, човешките права и екологичните катастрофи.

Дафна Барам е на 33 години. Родена е в Йерусалим, трето поколение израилтянка. Завладяни от ционистката идеология дядо и баба Барам пристигат в новата си родина от Украйна. Дафна е закръглена, страда от хроничен бронхит, подсилен от ежедневна доза никотин, и далеч не се вписва в представите ми за порядъчна еврейка. Ако в Йерусалим има един ресторант, който да не е кошер, тя непременно ще отиде в него. Но тъй като няма, Дафна предпочита да си готви сама, без да спазва правилата на юдейската кухня. Ако опитате пилето й със стафиди и розмарин по гръцки, никога няма да пожелаете друго пиле.

Но не готварските способности на Дафна я правят толкова интересна. Тя е пълна противоположност на всичко онова, към което се е стремял народът на Тората, когато е създавал държавата Израел. Антиционист, атеист, защитник на правата на палестинците и, на всичко отгоре, журналист. В нейната уста историята на израело-палестинския конфликт звучи като юдейския апокалипсис, но пък става ясно, че със завръщането си по тези земи в края на XIX в., и масово в началото на XX в., евреите са „оплескали всичко”. Дафна признава това, като поема цялата отговорност за казаното върху раменете си и допълва, че не възнамерява да се връща в Йерусалим, тъй като там не се чувства щастлива. А и понятието „самоубийствен атентат” вече не й се струва толкова романтично.

През следащите шест месеца Дафна упорито работи върху личния си план, който цели тя никога да не се върне в Свещената земя и по този начин веднъж завинаги да се противопостави на повелята на дедите си. Проектът й за фондация Reuters изследва начина, по който вестник The Guardian отразява кризата в Близкия Изток. След няколко срещи с главния редактор на най-четения вестник в Англия Дафна вече е успяла да го убеди, че нейният проект заслужава да се превърне в книга. От The Guardian се съгласяват и да спонсорират оставането й в Оксфорд, където да довърши започнатото, след което й обещават позиция във вестника – редактор в отдел „Международни новини”. Дафна вече е прескочила летвата на мечтите си. В същото време 17 души намират смъртта си след брилянтна камикадзе-акция с автобус в родния й Йерусалим.  

Докато Дафна обработва главния редактор на The Guardian, аз дълбая темата за медиите и малцинствата. Почти ежедневно пътувам до Лондон, където се срещам с представители на Комисията за расова равнопоставеност. Редовно чета флагманите на най-големите малцинства в Лондон – Eastern Eye, Irish Post, The Voice и The Gleaner. Бодлеанската библиотека  в Оксфорд ми е нещо като убежище, в което се крия от дъжда и проучвам всякакви медийни статистики, правени през последните 50 години. Запознавам се с Абдел Бари Атван, издател на арабския вестник Al_Quds Al_Arabi, който ми разказва за срещата си с Осама Бин Ладен през 1996 г. След септември 2001 г. Абдел е най-търсеният издател в Лондон. И най-заплашваният. Шагуфта Ягуб от Q Nеws ми обяснява, че последователите на Исляма на Острова вече не се делят на бели и черни, а се самоопределят като британски мюсюлмани. Сара от Article 19  ми изпраща недовършен доклад на организацията по темата, която ме вълнува. Бранкича от Мирния институт в Любляна ме подсигурява с информация за Балканите. Деймиън Тамбини – моят акедемичен съветник и двойник на Том Йорк – ме редактира. В края на март докладът придибова някаква форма и се озовава в централния офис на Reuters в Лондон, подвързан от Джени, администраторката на програмата. Никой не ми предлага спонсорство да напиша книга. Нито пък получавам покана за робата в Комисията по равнопоставеност. За разлика от Дафна, засега се чувствам една идея по-щастлива у дома. И като изключим атентатите на бул. „Цариградско шосе“, далеч по-малко неща заплашват живота ми в София.

Междувременно директорът на Reuters в Оксфорд, Пади Кълтър, типичен ирландец, с опит като телевизионен продуцент в Сомалия, се грижи в програмата ни да няма никакви пропуски. Освен вечерите в буржуазен стил в обсерваторията на колежа Green и далеч по-скромните обеди в St Antony’s, имаме достъп до всички по-важни събития на територията на Оксфорд. Гостите на университета са сякаш нарочно подбрани, че да олицетворяват световния политически пъзел. Венецуелският президент Уго Чавес пристига в момент, когато всички говорят за глобализацията и бедността, а протестиращите са пренесли нуди-плажовете в големите градове. Питаме се обаче дали точно той е подходящ да разисква темата. Напълно в диктаторски стил Чавес отговаря само на въпроси, зададени от подставени лица. Размайхвайки в дясната си ръка Конституцията на Венецуела, написана лично от него и приближените му, той се кълне, че в родината му човешките права се зачитат. В залата на колеж Queens се носи мирис на благоговение, а отвън приглушено долитат гласовете на недоволните: „Чавес – убиец!”. На първия ред някаква жена бърше сълзите си. Ах… романтика, мейд ин Венецуела. Дори Дафна изглежда развълнувана.

Соня Ганди пък се появява малко преди Буш да удари гонга за поредната битка срещу тероризма. Облечена в традиционно синьо сари, тя пристига в голямата зала на Изпитната школа в Оксфорд, придружена от дузина бодигардове. Един от тях, кой знае защо, сяда до мен. Може би цифровата ми камера му прилича на самоделно взривно устройство. Примирявам се с миризмата му, явно у тях тече воден рижим – пък и изобщо в Индия тези неща правят ли впечатление? Започвам да слушам изкуствено тържествената реч на Соня. „Винаги чете, когато трябва да каже нещо пред публика!”, прошепва ми Лайла от Индия, която живее в Мумбай. От тона й разбирам, че не харесва Соня. Наследничката на фамилия Ганди е родена в Италия и, логично, все още не говори добре хинди, но затова пък е шефка на опозицията. С Раджив Ганди се запознават именно в Оксфорд: споменът поражда нотка на сантименталност в гласа й. След като споделя на всеослушание мислите си относно тероризма, една винаги актуална тема в Индия, Соня си тръгва и повлича нечистоплътния бодигард след себе си. Аз си отдъхвам, а Асад от Пакистан до мен възкликва: „Необикновена жена!”. От устата на пакистанец, това си е истински комплимент.

Асад е роден в Карачи преди 30 години, а от десет работи за корпорацията Нюз. Убеден е, че 40 процента от населението на Пакистан е съсредоточено в родния му град, което е абсурдно, като се има предвид, че в родината му живеят 140 милиона души. Според по-надежни източници в Карачи живеят не повече от 10 милиона, но явно навалицата по спирки и пазари е изкривила реалната демографска статистика в съзнанието на местните. Асад е религиозен до фанатизъм, но в същото време се интересува от наука. Поезията му е хоби, което ревностно поддръжа, освен в случаите, в които гледа филми, свалени от Интернет. В Пакистан киносалоните са забранени. „Whoooah!”, изревава той, докато се запознаваме, след което уточнява, че е фен на Ал Пачино. Гледал е всичките му филми. Иначе, когато не работи по проекта си (изследване на Хепатит В върху черния дроб и лечението му с помощта на алтернативни медицински методи), Асад или се моли, или ходи на кино. Освен когато пости. Тогава изглежда измъчено блед през деня, а нощем наваксва пропуснатите порции с обилно телешко халал. Вълнуват го въпроси като „Защо Европейският съюз игнорира Турция” и „Защо светът е толкова сърдит на мюсюлманите?” Може би затова лекцията на Ноъм Чомски за правата на кюрдите в катедралата Сейнт Пол в Лондон му се струва толкова интересна. Всъщност всички плащаме по осем паунда във вид на чекове, за да видим прочутия американски медиен медиум. Преживяването определено си струва!

Асад, Дафна и аз живеем в странна „комуна”, наречена North Oxford Overseas Center. Почти не се задържаме там, но веднъж все пак се натъкваме на Рияд от Аман. Той е нещо като Каспър на пансиона и разказва небивалици, като тази, че когато за пръв път напуснал Йордания, се установил в Лондон, където започнал работа като барман в заведение за травестити. Наел си апартамент, който делял със сестрата на Оливия Нютън Джон. А веднъж на гости му дошла певицата Лулу, с която и до днес били добри приятели. Рияд е докторант в Оксфорд и изследва живота на мюсюлманите в Тайланд. Затова често пътува до Банкок. Напоследък обаче Оксфорд му е по-интересен, тъй като тук са най-големите му приятели – анемичната Клаудия от Италия и анорексичната Серена от Монголия. Там са Карла от Мексико, която разведрява обстановката с мексикаските си омлети и с шумните разговори, които води със сестрите си по телефона. Там е Флоренция от Аржентина, която черпи всеки новодошъл с националната гордост – мате, там е Адекунле Оладеле от Нигерия, който винаги ще твърди, че „Лагос е по-красив от Лондон!”… Там е и Андреа от Сао Пауло, която се бори яростно за световно екоравновесие, както и Марта от Варшава, която не спира да дълбае за конспирации в света на петрола…

През февруари 2003 Пади решава да ни заведе в Брюксел. От Лондон хващаме Eurostar, който пристига в белгийската столица след три часа. Там ни настаняват в странен хибрид между хостел и артгалерия – всяка стая е като малка изложбена зала, в която белгийски артисти показват творбите си. На другия ден имаме среща в централата  на НАТО и Европейската комисия. В офиса на Североатлантическия пакт ни посреща Джейми Шиа. Впрочем, след брийфинга с него, всичко останало е без значение. Джейми е бивш говорител на НАТО и настоящ шеф на пресцентъра на организация в Брюксел. И има големи сини очи. Ако изпишете името му в Google, още първият линк ще ви отведе до сайт, изработен в негова чест. Авторката описва влечението си към бившия глас на НАТО, като започва от цвета на вратовръзката му и стига до онзи момент от въображаемата любовна игра с него, в който тя неистово крещи: „Брийф ми, Джейми, брийф ми!” Неслучайно след срещата с Джейми – Флоренция, Андреа, Карла, Марта, Дафна и дори аз се чувстваме като групита, които току-що са били зарязани от любимия си рок идол.

Послеслов 2012:

Такива бяха мислите, които ни вълнуваха като стипендианти на фондация Ройтерс в красивия и уютен Оксфорд преди почти едно десетилетие. Днес Дафна продължава да работи като фрийлансър за The Guardian в Лондон, но в свободното си време опитва силите си и като комедиант… на Острова това все още едно от най-любимите развлечения за хората и Дафна, под името Мис Ди, се възползва от този тренд изключително успешно (благодарение на уникалното си чувство за хумор и свръхинтелигентността си). Карла е една от най-успешните новинарки в мексиканския тв гигант Televisa, и е щастлива майка на двама сина. Флоренция е откривател на интересни дизайнерки решения в родния си град Кордоба в Аржентина и също е майка на момче. Андреа се омъжи за висок норвежец, и живее в Китай, където продължава да се бори за глобална екохармония. Асад се ожени за чаровната Рафат и живее щастливо в Исламабад – все още нямат деца. Аз живея в София с Ники, а най-новото попълнение в личния ни списък с хобита е времето прекарано в създаването и поддръжането на flashspotting.wordpress.com. Дафна, Карла, Флоренция, Андреа, Асад и аз продължаваме да поддържаме връзка, въпреки гигантските разстояния между нас. Тази история и тези снимки са в златната колекция на моите спомени и се радвам, че днес мога да ги споделя с вас.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s