Среща с розовия слон

Пристигаме в Сиатъл с автобус от Ванкувър. Преди това сме преминали границата между Канада и САЩ и след дружелюбен разговор с дежурния американец на „входа” сме получили гостоприемните печати. Зад гърба ни остават заснежените върхове на Уистлър, десетките молове и аутлети за бюджетно пазаруване и от двете страни на границата, зад гърба ни остава и едно от най-романтичните ни преживявания на западното крайбрежие на американския контитент – Ванкувър все пак е един от най-красивите градове в света, със своята пъстра комбинация от лукс, спокойствие и изразена мултикултурност. Хм, най-хубавата салата Цезар в живота си, ядох именно в Британска Колумбия, и то в едно на пръв поглед почти неугледно заведение…

Тази история обаче не е за Ванкувър, а за първия по-голям възможен град на юг от границата. Влизаме в Сиатъл, а пулсът ми почти несъзнателно се усилва. Бих го сравнила с усещането, което Ники изпита, когато си купи билет за концерта на Пол Макартни в Милано на 27 ноември миналата година – помня го, защото на следващия ден имам рожден ден. Да видиш на живо своя идол, чието творчество по някъв начин е определило интересите ти и усещанията ти за живота, е преживяване, което се баракадира в спомените ти завинаги. Случвало ми се е много пъти. Случвало се е на всички ни. Случва се дори и на звездите, когато се натъкнат на собствените си идоли.

Но този път беше различно – може би защото не ставаше въпрос за конкретна личност, а за комбинация от неща, които превръщат един сам по себе си типичен американски град от бетон, желязо и стъкло в абсолютна идол-дестинация. Град, който кара сърцето ти да бие лудо.

Слизаме от автобуса и тръгваме пеша към хотела, който сме си резирвирали още в Канада. Преминаваме покрай автомивка, Еlephant Super Car Wash, чиято реклама, под формата на скициран сякаш с детска ръка слон, крещи в розово. Един от абсолютните символи на града вече повече от 60 години, мисля че дори съм я виждала в документален филм за живота на Кърт Кобейн. Хвърляме багажа и веднага излизаме, хапваме набързо в корейското барбекю в непосредствена близост до хотела и за пореден път си признаваме, че това е едно от най-вкусните неща, измисляни някога от човека в полза на гурме културата. Продължаваме да вървим без конкретна посока. Стигаме до Pike Place Market  – помня го от поне няколко филма, включително и от Singles – лабиринт от малки магазинчета и работилници, арки с открити щандове под тях… и бронзова статуя на прасе – талисмана Рейчъл. Две момчета се опитват да ми продадат свежи плодове. Други две крещят: „Прясна риба!”, жонглирайки с парчета тихоокеанска сьомга. Вмъкваме се в руска кръчма, взимаме си борш за вечеря… После пием кафе в първия Starbucks в света – създаден е през 1971 година, след което прави истинска световна революция, макар в самия Сиатъл на почит да са съвсем други кафе вериги, като изпъчената от напълно оправдана гордост Seattle’s Best Coffee  например (по ирония на съдбата тя също е собственост на Starbucks). Местните се гордеят, че именно от тук е тръгнала кафе културата, във вида, в който я познаваме днес, и няма причина да не им вярваме.

В началото на 90-те от тук тръгва и гръндж културата, или онова известно поколение, наложило неповторимия Seattle Sound като абсолютен хегемон в алтернативната музика от края на века. Всъщност основната причина за учестения ритъм на сърцето ми е споменът за ранната ми младост, в който хармонично съжителстват културни символи от тъкмо този период, опредил до голяма степен отношението ми към света. Nirvana, Pearl Jam, Soundgarden, Alice in Chains… Pearl Jam и до ден днешен са абсолютни идоли в САЩ, Еди Ведър е ходещо и говорещо божество в очите на своите съграждани. Foo Fighters, с Дейв Грол начело, започнал кариерата си в Nirvana, кой знае защо продължават да стоят актуално, независимо от трансформациите в музиката и от двете страни на Океана. В едно по-романтично време всички те заедно са обитавали улиците заключени между розовия слон, космическата игла (кулата Space Needle) и квартали с красиви имена като Магнолия и Зеленото езеро.

Докато вървим по тротоарите, радвайки се на слънчевите лъчи, прокраднали се между два бързи пролетни пороя, някак си ни става ясно защо този град притежава подобна магнетична сила – виждали сме я във филми на големия и малкия екран, чували сме я в музиката на хора като Джими Хендрикс, забелязваме я и в изражението на живите хора по улиците и в парковете днес. Просто усещането за свобода тук е подсилено от начина, по който океанският вятър гали града – също като самата музика, той идва бързо и шеметно, разрошва косите ти, разхвърля дрехите ти, протърква кецовете ти, и отшумява, оставяйки необяснима тръпка по цялото ти тяло. Тръпка, за която ще си спомняш винаги, когато от радиото зазвучи гласът на Еди Ведър…

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s