Маршрут Бейрут

„Това прилича на Бейрут!”, използваме често, когато искаме да опишем нечий разхвърлян гардероб, без да си даваме сметка, че днешен Бейрут няма нищо общо с предшественика си от периода 1975-1990. Израснала от руините на гражданската война, столицата на Ливан е като цвете в „пустинята” на Близкия изток, но с аромат, който напомня по-скоро този на голям европейски град.

Приземяването ми на летище „Рафик Харири” е като в нощна приказка – самолетът почти докосва морето, преди да се плъзне по пистата, а по хълмовете наоколо блестят хиляди светлини… От тази почти амфитеатрална точка започва приключението ми, наречено Бейрут, след края на което нищо няма да е същото. Озовавам се в хотел 35 Rooms след кратко пазарене с таксиметрови шофьори, чиято комуникация на английски едва докосва ниските нива на международния езиков барометър. Прекосявам нощен Бейрут от единия до другия край и си давам сметка, че пъроначалните ми притеснения, свързани със сигурността ми, са били неоснователни. Макар и все още далеч от онова, което ми готви утрото, отчитам ексклузивността и гостоприемството на мястото. Силно осветените джамии, подредени спретнато до не по-малко бляскавите катедрали, ме подготвят за уникално само по себе си преживяване.

Необикновената хармония между двете основни религии, християнството и исляма, под формата на изрядно поддържани храмове, е първото нещо, което забелязваш, когато слънцето огрее брега и намиращата се в непосредствена близост планина с все още заскрежените й върхове. Някъде между двете крайности, причинили в миналото десетилетия на граждански междуособици, живее и диша енигматичната култура на този регион, която се изразява в спецификата на приготвяне на храната (така известната по цял свят ливанска кухня), прогресивното строителство, привлякло в страната гении на архитектурната мисъл като Заха Хадид, и гостоприемството на местните хора, разпростиращо се от крайбрежната ивица през реновирания център на града, християнските и арменските квартали, модерното студентско градче, та чак до крайните квартали на южен Бейрут с преобладаващо мюсюлманско население и засилен контрол от страна на политическата партия Хизбула.

Мирен митинг на алианса 14 Март (именно срещу Хизбула) не ми позволява да разгледам веднага модерния център, построен изцяло и еднолично от държавната фирма Solidare (създадена още през 1994 година от строителния предприемач, филантроп и тогавашен премиер на страната Рафик Харири, загубил живота си при неизяснен и до днес атентат през 2005 г.). Връщам се към тази точка на следващия ден, за да открия, че понякога онова, което блести от картичките, блести и на живо, особено в осанката на джамията със сини минарета „Мохамед ал-Амин” (на снимката горе) и намиращата се в непосредствена близост до нея маронитска катедрала „Свети Георги”.

Хармонията между традиция и модерност е една от най-важните отличителни черти на ливанската столица. Тук е единственото място в Близкия изток, където традиционната “медина” е всъщност съвременен архитектурен паметник, украсен с футуристични скулптури и модерни бутици…

В наши дни обаче наподобяващият по-скоро макет център на Бейрут не е „сърцето на града”. Откривам последното в далеч по непретенциозния квартал Хамра, където всичко около мен излъчва живот – в най-различни форми и цветове. Сядам да обядвам в Leila – верига ресторанти, които предлагат ливанска кухня с модерен дизайн. Хумусът, който придружава задължително останалите ястия, тук е различен – оригиналната рецепта, заради чиято автентичност вече близо 100 години евреи и араби са на нож, е подобрена с комбинация от подправки, каквато не може да се открие на друго място. Предприемачеството, залагащо на оригинален и съвременен дизайн и обслужване, е новият абсолютен владетел по тези земи. Никъде другаде по света не съм виждала толкова много конкуриращи се едни с други по отношение на качеството на интериора си кафенета и ресторанти.

Започвам да правя снимки – на кадрите ми завинаги отпечатани остават модерните лица на младите хора и тези на по-традиционните техни съграждани, ултрашикозните сгради (които конкурират себеподобните си в Азия и Северна Америка) и по-изоставените им събратя, от чиито фасади все още наднича пресният спомен за войната, лъскавите витрини на бутиците, сред които съзирам и тази на родения и израснал тук прочут моден дизайнер Ели Сааб, и контрастиращите им магазинчета за сувенири, броеници и шаварма. Щедри гледки от покрива на луксозни хотели и пасторални картини от малки и спретнати улички с техните чаровни обитатели…

Модата, изкуството и дизайнът са в състояние на истински прогрес в Бейрут. Купувам си музика и фотографии на ливански артисти от артмагазинче с нестандартното име Plan Bey, в чийто ембиънт, подкрепен от музиката на местната електропоп и трипхоп банда Soаpкills, се разтапям. Собствениците ме черпят с кафе и бисквити и ми обясняват, че напук на всички нашественици с апетит към родните им земи, в това число израелци и сирийци, никога няма да напуснат Бейрут. Космополитизмът на региона личи в жестовете им и доказва принадлежността им към армията от доброжелатели, чиято главна цел е Бейрут да върне славата си отпреди гражданската война. Явно усилията им не са напразни, щом New York Times обяви града за топ дестинация още преди две години, а средният брой на туристите, посетили мястото през новия век, отдавна е надхвърлил този от 70-те години, когато Бейрут беше основна притегателна точка за европейския елит.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s