Голямото чакане

Пекин е огромен – като площ и брой на обитателите си. Думата „огромен” сигурно е измислена тук – не съм виждала в живота си по-обширни булеварди, по-препълнени тротоари, по-мащабно строителство, по-големи сгради, по-широки площади и по-разпръснати паркове… Нито пък съм виждала толкова много хора на едно място, които клечат, ядат нудъли, плюят шумно и винаги бързат нанякъде.

Забраненият град би трябвало да се казва Безкрайният град, тъй като преминаването през него продължава с часове. Старият град пък представлява безбрежен лабиринт от пресичащи се улички, където денят се слива с нощта и обратното. Казват, че и разходката с нормален ритъм по площад Тянанъмън продължавала повече от 40 минути – представете си за какви размери става въпрос. Всъщност времето на същия този площад може да се измери по няколко показателя – прекосяване по диагонал, прескачане по дължина, прехвърляне по ширина, преджапване по джапанки в дъждовно време, пробягване с колело, промушване с кола, атакуване с танк… Или просто пренареждане на опашка за мавзолея на Мао, която си има собствен хронометър. Минали са 60 минути, а ние едва сме преполовили въпросната опашка – човешката верига се точи с километри, извивайки се многократно като пъстър дракон по гигантския площад…

Някъде по средата на това приключение припрян китаец от охраната на мавзолея ни обяснява на силно развален английски, че трябва да си оставим вещите и фотоапарата на гардероб и обещава да ни пази реда в опашката. Доверяваме му се – все пак не можем да си представим, че ще се върнем отново в началната точка на Голямото чакане. Връщаме се след около половин час и му показваме бележката от гардероба. За наша изненада той реагира така, сякаш ни вижда за пръв път в живота си.

Шегуваме се, че може би нашите лица за тях са еднакви, както са и техните за нас – дори си спомням една случка отпреди години, когато един азиатец – преподавател в Ню Йоркския университет – ми каза, че не може да направи разлика между мен и русата и синеока Ажлин от Айова (а, аз, представете си, съм си класическа брюнетка и дори като дете ми се подиграваха, че очите ми били дръпнати!).

След малко разбираме, че причината е съвсем друга и тя няма нищо общо с расовата ни принадлежност. По-осведомени от нас местни се шмугват на старите си места в опашката, след като преди това пъхат почти незабелязано банкнота в ръката на охраната. Разбираме, че свободният пазарен принцип под сурдинка тук просперира, плащаме си и доволно се връщаме в строя. Никой около нас не протестира (а Мао най-вероятно се преобръща в стъкления си саркофаг). Започваме да се смеем на абсурда на тази странна комбинация от култ към комунизма и импровизирано предприемачество.

Абсурдът става пълен, когато точно пред вратите на мавзолея почти задължително ни набутват в ръцете връзка жълти хризантеми срещу сума, равняваща се на дневната дажба на средностатистическо китайско семейство от провинцията. Това е единственото цвете там и затова жълтите пирамиди, струпани около балсамираното тяло на Мао не ни изненадват. Преминаваме покрай Унищожителя на врабчетата безмълвни, излизаме от другата страна, където забързани служители изнасят излишното количество хризантеми и го връщат за препродажба от другата страна – в модерния свят на това му се вика рециклиране в реално време.

А опашката продължава бавно, но сигурно, да върви напред – като самият Китай!

Реклами

One thought on “Голямото чакане

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s