Мерилин всеки ден

Няма да говоря за вечното вдъхновение, което личността на Мерилин оставя през 60-те. Макар много от днешните идоли все още да носят в имиджа си носталгията по това време, имитирайки именно нейният силует. Харесвам много Гуен Стефани и Наоми Уотс, съвсем не толкова Мадона и Скарлет Йохансон, и не изпитвам почти никакви симпатии към Лейди Гага, но знам, че образът на Мерилин живее във всяка една от тях (макар и с щипка Мерилин Менсън на вкус в последния случай)…

Не благоговея пред звездите, и колената ми не омекват, когато съм в непосредствена близост до някоя от тях (дори и до тези, които уважавам професионално). Не ме вдъхновят и забележителности, свързани по някакъв начин с героите на деня. Може би затова разходката по Алеята на славата в Ел Ей не предизвиква в мен искрено вълнение, както прави с повечето хора, решили да провлачат крак по дължината на Hollywood Boulevard. Снимам по-скоро нещата извън прочутия тротоар – малки кафенета, магазинчета с хеви метъл атрибути, дребни шопове за професионална магия, секс бутици, един след друг снобския Egyptian Theatre на 6712 и Оскаровия Kodak Theatre на 6801, взривено няколко дни преди това кафене, барикадирано от купища тв камери, малки мотели, предлагащи кафе и донати за закуска, индустриални паркинги, тълпи от енергични туристи, облечени оскъдно момичета, нарисувана с кино идоли стена с Чарли Чаплин на преден план, полицаи, поставящи белезници на неидентифициран мъж, непресъхващ трафик на автомобили, прословутия знак Hollywood, надничащ измежду сградите, и всички онези малки символи на отчуждеността, които този град притежава в тази конкретна своя част…

Въпреки това, когато се озовавам пред звездата на Мерилин Монро, насочвам обектива си към нея. Преди това съм пропуснала звездите на много от собствените си идоли – Дюран Дюран са сред тях, както и Джими Хендрикс (кой знае защо облепен в скоч), Лени Кравиц, Джони Деп… Онова, което не приемам в блондинката със закръглени форми, все пак успява да ме привлече – някаква енигма извън времето и пространството, олицетворявяща претрупаната женственост, която въпреки това работи. При това безотказно и на всички нива. Признавам го в мислите си и правя снимката… по този начин искам да запазя усещането за безвремие, което разходката по този булевард ми носи.

Днес се сещам отново за това, докато гледам поредния епизод от Mad Man – няколко от жените в офиса на Дон Дрейпър на Мадисън Авеню в Ню Йорк плачат безутешно – току-що са научили за самоубийството на Мерилин Монро, а тя и Джаки Кенеди са абсолютните идоли на времето, което сюжетът на въпросния сериал обитава, плюс зората на рекламния бизнес, такъв какъвто го познаваме днес (без високите технологии), и зората на феминизма. Обичам този сериал, заради стилистиката му – безупречен дизайн на интериорите и диалозите. Надявам се да го има още дълго време. И да премине през метаморфозите на това изключително интересно време, дало началото на много от отправките, които изграждат днешния свят.

Родена съм десетилетие след смъртта на Мерилин Монро, но се срещам с нея всеки ден. И тази звезда е доказателство за това.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s